ТЕОРИЯ НА АРЕАЛИТЕ. ФУНКЦИОНАЛНО-СТРУКТУРНИ АСПЕКТИ

ТЕОРИЯ НА АРЕАЛИТЕ.
ФУНКЦИОНАЛНО-СТРУКТУРНИ АСПЕКТИ
Веселин Т. Дончев

Ключови думи: теория, практика, урбанистика, архитектура, ареали, парадигми, модели
Научна област: теория и история

РЕЗЮМЕ
Урбанистично-архитектурната наука, респ. дейност като теория и практика е многоаспектна. Тя се формира от широк спектър от дисциплини от сферите на социалните, природните и техническите науки. Всяка от тези дисциплини е не само самостоятелна научна област, но се диференцира на специфични подобласти. Всяка от тези подобласти е доминирана от съответна теоретическа парадигма. В този смисъл урбо′ архитектурната наука е полипарадигмална. Цел на всяка наука е теорията. Теорията е закономерности. Закономерностите са парадигми. Парадигмите са идеализации – идеални модели, които подлежат на верификация (потвърждение) или фалсификация (опровержение). В резултат на тази деконструкция идеализациите се трансформират до реалии – урбо и архи′ факти. Теорията на ареалите изследва този процес в социо-пространствен аспект като разкрива и установява закономерните взаимодействия на имплицитни, социологически и експлицитни, архитектонически структури и форми, т.е. техните морфологични закономерности на две равнища: първото, пределно абстрактно – неразгърнато и второто, пределно конкретно – разгърнато. С разкриване на социално-пространствените, социологично-архитектонически морфологически закономерности, Теорията на ареалите запълва теоретическия вакуум в урбо′ архитектурната наука.
1. ВЪВЕДЕНИЕ
Урбанистичната дейност е на около осем хиляди години. Първите ѝ следи са открити в средата на шестото хилядолетие преди н.е. във Финикия, в Йерихон, Палестина, както и на други места в този ареал. По-късно урбанистичната дейност е в основата на държавната политика и практика на «великите речни цивилизации»: от средата на четвъртото хилядолетие в ареалите на реките Нил (Египет) и Тигър/Ефрат (Шумер); от средата на второто хилядолетие в ареалите на реките Ганг (Индия) и Хуанхъ (Китай). От средата на първото хилядолетие урбанистичната дейност, с посредничеството на Крит, като държавна политика и практика, започва да се прилага и в Европа – най-напред в Гърция и после в Рим, а чрез Гръцката колонизация и Римската експанзия и в другите части на Европа.
Урбанистичното, т.е. градското, става израз на потребността, усложняващите се човешки общности да се организират и конструират като рационални функционално-пространствени структури, в които индивидуално-родовото е надмогнато и подчинено на общностно-социалното. Тези трансформации ще доведат в средата на първото хилядолетие пр.н.е. до „демокрацията” в Гърция и до „републиката” в Рим – две класически форми на политическо устройство и на урбанистична архитектура, съхранили се през вековете, актуални и практикувани и днес по целия свят.
Ако трябва с две думи да определим тези социално-пространствени трансформации, то е движението от неформалност/индивидуалност към формалност/социалност.
От казаното по-горе е ясно, че става въпрос за целенасочени и планирани дейности върху огромни пространства, които по времето на Римската империя се осъществяват на три континента – Европа, Африка и Азия – процес на цивилизация и урбанизация, който днес е в глобални измерения. През 2007 г. беше премината статистическата граница от доминиращо селско към доминиращо градско население, или стана най-значимия фазов преход в историята на човечеството – светът от „селски” стана „градски”. Светът става все по-урбанистичен.
От тези времена на първична урбанистична и цивилизационна дейност, т.е. на първите и последващи урбанистични (от лат. urbs, урбанистични форми и структури) и цивилизационни форми (от лат. civitas, държавни форми и структури) се слага началото на научната дейност и на теорията. Има се предвид, че социално-пространственото планиране се е основавало на идеологически и архитектонически модели, за което свидетелстват многобройните артефакти.
Стремежът е бил, а и сега е такъв, към създаване на устойчиви във времето и пространството структури и форми. Тази устойчивост трябва да бъде разглеждана на две равнища – на емпирично и холистично, или още като апостериорна и априорна. Колкото повече властта е централизирана, толкова повече холистичното е доминиращо (т.е. предварителното планиране) и обратното, колкото по-слаба е централизацията, толкова повече доминиращо е емпиричното (т.е. планирането в рамките на индивидуалното и груповото). Обичайно споделяното, за съжаление и в урбанистичната и архитектурната литература, че емпиричното е хаотично, т.е. случайно, а холистичното е подреденото (неслучайното) е не само заблуда но и проява на незнание и невежество. И двете състояния са резултат от действието на определени закономерности.
Една от очевидните и най-големи слабости на урбанистичната дейност през последните 150 г., ако приемем обстоятелство когато в средата на XIX в. Илделфонсо Серда въвежда неологизма „urbanisme” (заявявайки, че създава една нова наука за пространствено планиране), то „ахилесовата пета” от тогава, почти до сега, си остава липсата на една „разбираща” урбанистична теория, която се основава на закономерности, а не на случайности. След средата на XX в. този теоретически дефицит ставаше все по-очевиден, и много изследователи в сферата на урбанизма го отбелязват, но видими резултати за преодоляването му липсват. Къде беше причината този теоретически дефицит да не може да бъде преодолян. Когато от средата на 80-те години на миналия век се насочих към изследването на този проблем констатацията, която направих, беше разминаването между социологическото и архитектоническото като предпоставка (причина) и следствие (резултат). Те стояха едно срещу друго, лице в лице без да се виждат. Това което беше необходимо да се направи, беше да се разруши тази невидима преграда между тях, и да се „хванат за ръце” (метафорично казано), т.е. трябваше имплицитното (социологическото) и експлицитното (архитектоническото) да се синтезират в една теоретическа парадигма.
Така в средата на 90-те години формирах концепцията на Теория на ареалния урбанизъм и като резултат бяха за първи път разкрити социално-пространствените, социологично-архитектонически закономерности на петте основни сфери на човешко-социална дейност: обитаване (О1), производство (П1), потребление (П2), отдих (О2) и транспортната (К1) и телекомуникационната (К2) комуникации.
По съществото си Теорията на ареалите се основава на структурно-функционалния подход, който беше и си остава една от най-влиятелните парадигми в социологията, но също и на други влиятелни социологически парадигми като емпиричната, холистичната, на символния интеракционизъм и най-вече на Тьонисовата парадигма „общност и общество” (Gemeinschaft und Gesellschaft), дефинирана през 1887 г., по-късно развита като социология на първичните и на вторичните отношения, а днес популярна като „неформално-формалната”. За това ще стане дума по-нататък.
Дължа и едно пояснение – защо Теория на ареалите? Обяснението е следното: след като концепцията на т.нар. Урбанизъм на функционалните зони, деклариран чрез Атинската харта изчерпа своя първоначално вдъхновяващ потенциал, той загуби всякаква актуалност, но продължаваше под най-различни форми да се изповядва като официална урбанистична религия. Не мога да го нарека теория, тъй като той се основаваше на презумции, а не на закономерности. И това беше причината за неговата скоропостижна кончина. Ето защо още по-смайващо е, че съвременната европейска пространствена политика се основава на „Новата Атинска харта”, т.е. се основава на мистицизъм, тъй като тази нова харта не съдържа не само нищо ново, напротив, тя е един жалък вопъл за теоретическо осмисляне на урбанистичната дейност. Но как, не е ясно.
Та защо ареали. Думата ареал се използва като научен термин в екологията – зоология, фитология, в лингвистиката и фолклора, в климатологията и др. научни области. Терминът „ареал” е контратеза на „зоната”, в смисъл на откритост, отвореност, динамичност, флексибилност, флуидност, мобилност, срещу затвореността и статичността на „зоната”. На „твърдостта” и „несвободата” на „зоната”, се противопоставя „пластичността”, „артистичността” и „свободата” на „ареала”. В самата дума (от гр. apɛa, площ, площад), в термина ареал, е вложен смисъла, разбирането за действия в пространството, което е кореспондентно на „структурно-функционалната” парадигма. Освен това под най-различни форми той се използва в социалната и урбанистичната лексика. Но основното е не толкова в термина, колкото в разкриване на функционално-пространствените закономерности. Трийсет години след първоначалното публикуване на концепцията, мога да твърдя, че Теорията на ареалите, премина през изпитанията на времето и днес може да се смята за напълно завършена теория, с голям евристичен потенциал. Преди да преминем към представяне на теорията, ще се спрем на някои методологически въпроси.

2. НАУКАТА
Според Гидънс „Науката е използване на систематични методи за изследване, теоретическо мислене и логическо преценяване на доводите с цел да се развие система от знания за дадена предметна област. Научната работа е смес от смела новаторска мисъл и грижливо излагане на фактите, подкрепящи или опровергаващи хипотезите или теориите”. [1]
Могат да се приведат още десетки дефиниции за това „Що е наука?”, но смятам, че формулировката на Гидънс е пределно кратка, точна и ясна за това, какво трябва да се очаква от един научен подход – методичност, теоретичност, логичност, практичност. Тези четири компонента в дефиницията на Гидънс са инвариантни. Липсата на който и да е от тях, ликвидира разбирането за научен подход, респ. за наука. И нещо много важно, което той отбелязва, необходимостта от новаторско мислене, което винаги е рисков фактор за притежателя му.
Общоприето е науките да се делят на два основни клона – науки за природата и социални науки. Природните науки изучават физическия свят, а социалните – човешкия свят. Според Питирим Сорокин „Физическите науки изучават неорганичните явления; биологичните науки изследват органичния свят, а социалните науки се занимават с надорганичните явления”. Сорокин приема че „надорганичният свят е равнозначен на духа във всички негови ясно развити проявления, като: езика; науката; философията; религията; изящните изкуства (живопис, скулптура, архитектура, музика и драма); правото и етиката; нравите и обичаите; техническите изобретения и др.”… „С други думи надорганичното се намира изключително в областта на взаимодействието на човешките същества и на продуктите от това взаимопроникване”. [2] Това което е предмет на нашия интерес е сферата на социалните науки, или по думите на Сорокин на науките за надорганичните, или духовните явления. И в още по-голяма частност явленията, които тези науки изследват и тяхното пространствено проявление.

3. ТЕОРИЯТА
Цел на всяка наука е теорията. Теорията е синтезиран човешки опит като израз на определени закономерности. В този смисъл теорията трябва да се разбира като разкриване на закономерности, верифицирани (проверени) в практиката. Робърт Мъртън отбелязва нещо интересно във връзка с термина „теория”: „Като много други разпространени думи, има опасност думата теория да бъде лишена от смисъл. Тази дума се отнася до голям брой понятия и в резултат на това често пречи на разбирането, вместо да го поражда. [3]
Ето как Джонатан Търнър дава отговор на реторичния въпрос: Що е теория?
„Теоретизирането трябва да се отнесе към средствата, с чиято помощ мислителната дейност, известна още като „наука”, реализира три основни цели: 1). да класифицира и да организира ставащите събития в света по такъв начин, че те да могат да се представят в перспектива; 2). да обясни причините на станалите вече събития и да представи кога, къде и как ще се случват бъдещи събития; 3). да предлага интуитивно здраво „разбиране” за това, защо и как трябва да стават събитията. За постигането на тези цели социалната (респ.урбанистичната) теория трябва да притежава четири главни елемента или конструктивни блока: 1). понятия, 2). променливи, З). утвърждения, 4). форми.
Понятията основно се използват за да обозначат или насочат към явленията и по такъв начин отделят тези особености на света, които се смятат за важни. Например понятия като атоми, протони, неутрони и т.н. са понятия, указващи или определящи явленията за определени аналитични цели.”Близки” социологически понятия са група, колектив, власт, стратификация, взаимодействие, норма, роля, статус, социализация и др. Понятията, полезни за изграждането на теория, имат една особеност: те се стремят да представят еднообразното значение на явленията на всички, които ще се ползват от тях, т.е. те задължително получават различна степен на абстракция.
Трябва да се посочи, че абстрактните понятия имат своята полезност само тогава, когато те са приложими към конкретни емпирични проблеми, с които се сблъскват изследователите. Накратко, понятията са конструктивни структури на теорията.
Променливите като важни типове понятия при изграждането на теорията, се открояват в два общи аспекта 1). етикиращи явленията и 2). тези, които се отнасят към явленията, различаващи се по степен.
Към етикиращите понятия се отнасят такива общи абстракции като „котка”, „кокошка”, „куче” „дърво”, „група”, „социална класа”, „звезда” и т.н. Нито едно от тези и подобните на тях понятия не разкрива различията между тези явления нито от гледна точка на техните свойства, нито от гледна точка на други критерии, посочващи на изследователя различието между проявление на различните свойства. Именно по тази причина научната теория обичайно се ползва от понятия, отнасящи се към променливите свойства на такива явления като, котки, кокошки, кучета, групи, социални класи, звезди и т.н. Например, казвайки че „агрегацията” на хора е група, ние все още не посочваме каква е тази група и как тя се отличава от други групи в такива представи като размер, диференциация, сплотеност и други. По такъв начин понятията на научната теория трябва да обозначават променливите свойства на описвания от тях емпиричен свят.
Теоретическите съждения за теорията са същностни понятия, организирани групи от съждения. Тяхното утвърждаване може да бъде организирано различно, но стълбът на всички теории се явяват понятията, систематично въвеждани в съжденията, които описват „реалния свят”. Основно съществуват два вида теоретични съждения: 1). съждения за съществуването (екзистенциални) и 2). съждения за отношенията (релационни). Съжденията за съществуване посочват кога и къде се откриват в света примери, определени от понятията.
Съжденията за отношения играят важна роля в теорията, тъй като само ако определим отношенията между понятията (или вътре в тях), може да се предсказват, обясняват и осмислят събитията в този свят. Съжденията за отношения съединяват заедно понятията, определящи променливите свойства на феномените и помагат да се състави представа за това как една променлива може да бъде „предизвикана” от друга.
Формата на теорията е един от главните аспекти на теоретизирането, т.е. на научната дейност. Теоретическите съждения може да се различават по форма. Трябва да се отбележи това, че теоретическите съждения трябва да бъдат организирани систематически в съответствие с избраните от теоретика логически правила. Систематическата организация на теоретическите съждения трябва да съответства на посочените по-преди цели на науката: а) всяка форма е длъжна да използва абстрактни понятия, позволяващи явленията да се класифицират; б) всяка форма е длъжна да съдържа съждения на съществуване (екзистенциални) и съждения на отношения (релационни), позволяващи да се проследят причините (каузалностите) за възникване на феномените; в) всяка форма е длъжна да съдържа основа за „интуитивно разбиране” на това, защо възникват дадените феномени и какво довежда до тяхното проявяване“. [4]
„Теорията на ареалите” отговаря изцяло на посочените по-горе изисквания. В този смисъл тя е една пълноценна теория, още повече, че в нея за първи път са дефинирани урбанистични закономерности ‒ закономерности от социологично-архитектоничен порядък на четирите сфери на социално-пространствената дейност на хората: обитаване, производство, потребление, отдих и интегриращите ги комуникации.

4. МЕТОДОЛОГИЯТА
Урбанистично-архитектурната дейност е многоаспектна и като такава синтезира много научни области и дисциплини. Една приблизителна представа за това се дава чрез Методологическата матрица, която интегрира осем тематични ареала и двайсет и четири дисциплинни клъстери.
Методологическата структурна ареално-клъстерна парадигма е разработена за целите и потребностите на изследователската и приложна дейност, най-вече в сферата на урбанизма и архитектурата и има универсален мултидисциплинарен характер. Под тези две сфери се има предвид смисловото и функционално-пространствено конструиране на жизнения свят на хората и техните пространствени социуми – градовете с техните ареали, конурбациите, агломерациите, мегаполисите и в крайна сметка екуменополисът (глобалният град).
Логиката на методологическата ареално-клъстерна парадигма, се основава на „принципа на неопростимата сложност”. Тематичните ареали се формират по смисъла на тяхното сходство, допълнителност и синергичност. Както е видно всеки тематичен ареал включва по три тематични дисциплини, като характеристика на съответен аспект. Подредбата на тематичните ареали в модела на матрицата не е йерархичен. Осемте тематични ареала, със своите 24 дисциплини са достатъчни, за да обхванат цялостно урбанистично-архитектурната проблематика. По същество всеки тематичен ареал е отворен за други родови дисциплини.
Тематичните дисциплини – 24 на брой в модела – са същността на структурната ареално-клъстерна парадигма. Всяка дисциплина, така като са посочени , характеризира отделен жизнен аспект, като използва своите специфични научни подходи – теоретически, методически и практически. Всяка дисциплина може да се разгръща вътрешно, според спецификата на изследвания обект, например: функционалната характеристика се разгръща в контекста на петте основни сфери на човешка/социална дейност: обитаване – О1, производство – П1, потребление – П2, отдих – О2, транспортни комуникации – К1 и телекомуникации – К2 и т.н. Различните тематични дисциплини като видове, както и техните подвидове могат да формират различни изследователско-проектни клъстери. Методологическата парадигма е една от основните парадигми на Теорията на ареалите. [5] [6]

МЕТОДОЛОГИЧЕСКАТА ПАРАДИГМА
37637700p00a00r00_001000
5. ПАРАДИГМАТА
Думата, терминът парадигма/парадигми (от лат. Paradigma по παράδιγμα, ʹпримерʹ, ʹобразецʹ) придобива нов смисъл и ново съдържание, най-напред в естествените науки, а след това и в социалните науки, в изкуствата и в публичното пространство, след публикуването през 1962 година на книгата на американския историк на науката Томас Кун „Структура на научните революции“. Под „научни” Кун има предвид най-вече естествените (природните) науки, тъй като по образование е физик, но придобива и други научни познания.
Ключов момент в неговото изследване е въвеждането на термина парадигма, на който той придава особен смисъл и съдържание. Според Кун „парадигми това са всеобщо признати научни истини, които за определен период от време предоставят на съответната научна общност указанията, насоките, образците, в резултат на които се проявяват определени модели на поведение”. Тези парадигмални състояния Кун определя като нормални или като „нормална наука”. [7] Същественото във връзка с въведения от Кун термин „парадигма” е разбирането за действителния процес на научното изследване, основаващ се на теория, закони (или закономерности), приложението им и съответен научен инструментариум, които в съвкупност пораждат модели.
Ако науката е конфигурация от факти, теории и методи, развитието на науката е онзи процес, при който тези категории или (факти, теории, методи) елементи биват добавяни единично или в комбинация, към непрекъснато увеличаващия се запас от знания, което всъщност е и самата методология.
Притежаването на парадигма според Кун, е белег на зрялост в развитието на която и да е наука. А преходът от една парадигма към друга чрез революция е обичайният модел на развитие на зрялата наука. Според наложилата се вече употреба схващането за парадигма е приет модел – образец. Но парадигмата в трактовката на Кун не е просто модел и образец. В него той влага много по-голяма дълбочина на смисъла и по-голяма обхватност на замисъла, какъвто и да е той.
Човекът, за разлика от животните, дори и онзи, който се намира в така нареченото полудиво състояние, си служи с модели. Казвам за разлика от животните, защото тяхната жизнена дейност се основава на инстинкта на хранителната верига, а при човека – на интелектуалната верига. По подобен начин и т.нар. учени си служат в своята работа с модели, които те усвояват в процеса на своята работа и научна дейност.
В урбанистичен и архитектурен аспект както парадигмите, така и моделите са от съществено значение. Моделите са резултат от интерпретацията в контекста на дадена парадигма, формирана в пространството и времето. Без ясни парадигми урбанистичната и архитектурната дейности както беше посочено вече, категорично трябва да се отнесат към повърхностното и безпорядъка, т.е. към случайното, което едва ли трябва да се смята като интелектуална дейност, характерна за човеците. Безпорядъкът, т.е. липсата на ясна парадигма в урбанистичната дейност, трябва да се приема като състояние, близко до безразсъдството, когато деятелят – урбанистът, архитектът, не знае какъв точно порядък или безпорядък създава. В резултат от такава деятелност нещата се объркват фатално, т.е. непоправимо. Смяната на парадигмата в урбанистичен аспект не е просто езиков, терминологичен спор като в случая с таралежа, който казал „грешка” и слязъл от четката за дъски. Както отбелязва Кун: „Всички кризи започват с това, че парадигмата губи очертанията си, след което се разклащат и правилата за нейното нормално функциониране”. [8]

Парадигми в социологията
От дефинирането и като самостоятелна наука в средата на XIX в., петдесет години по-късно в социологията ясно започват да се разграничават няколко теоретико-методологически подхода в границите на нейния научен предмет – човешкия социум. Така от началото на XX век в социологията се оформят тенденции и подходи, които стават водещи теоретико-приложни методи в следващите десетилетия, а някои са останали като такива и до сега като: емпиричният, холистичният, функционалния, структурния, неформалният, формалният и др. Този си многоаспектен подход социологията запазва и досега.
Същественият въпрос, който непрекъснато е на дневен ред е – кое доминира, кое трябва да доминира – човешкото или социалното, индивидуалното или колективното, неформалното или формалното, емпиричното или холистичното, конкретното или абстрактното. Макар и да не съществува единно мнение за основна водеща парадигма, може да се откроят няколко, които се отличават със своята устойчивост и значимост.

Парадигмата „емпирично-холистично” е една от първите очертали се парадигми в социологията, която разделя социолозите на два лагера, направления, школи такива, които смятат, че важно, съществено е общото, т.е. колективното съзнание, което доминира над индивидуалното съзнание и го определя по „свой образ и подобие”, и противното на това разбиране, че в крайна сметка социумът реално се състои от човеци, индивиди и при изследването трябва да се има предвид именно индивидуалното, а не колективното. Тази парадигма е актуална и сега, и само правилното и разбиране може да избегне конфликта между емпирици и холици, а това може да стане, когато двата подхода не се противопоставят, а се обединят – нещо, което е показано в базовата социологическа парадигма № 1.

Парадигмата „неформално-формално” e формирана на базата на Тьонисовата парадигма за общност (Gemeinschaft) и общество (Gesellschaft) която той формулира в края на XIX век. Тази парадигма се оказа особено устойчива, а със своята евристичност доказва огромния си потенциал за анализи и прогнози. Тя е и една от базовите постановки при разработване на „Теория на ареалите” и която е една от най-мощните, по моя преценка, теоретични парадигми в социологията и може би най-социологическата парадигма, от гледна точка на нейната иманентност на социологическия дух. Не случайно в своята книга „Социална промяна и история” Робърт Низбет отбелязва, че социалното мислене в последните три-четири столетия е доминирано от парадигмата на Тьонис.

Парадигмата на „структурния функционализъм” има началото си от края на XIX век. Функционализмът е твърде стара парадигма, който се поражда от проблемите за социално-пространствения порядък, в неговите реални форми и идеални представи. Когато в края на XIX, началото на XX век организмично-механизмичната представа за социума е оборена и отхвърлена, (независимо че и до сега намира привърженици, дори и в разбирането за града, което е най-вече израз на невежество), функционалното теоретизиране в социологията придобива ново осмисляне: първо, че социалната реалност започва да се възприема и разглежда като система; второ, че процесите в социалната система се разглеждат изключително от позицията за взаимосвързаност и взаимообусловеност на частите на системата и трето, че системата е ограничена във времето и пространството, тъй като в нея стават определени процеси, насочени към съхраняване на нейната цялостност.

Парадигмата на „социалния конфликт” е също една от водещите теоретически концепции в социологията. За разлика от Т. Парсънз, който разглежда социума в състояние на равновесие, теоретиците на социалния конфликт поддържат схващането, че освен онези социални структури, които поддържат устойчивостта на социалната система, т.е. социалния порядък, има и такива, които действат деструктивно и като пораждат невидим или видим, „безпорядък” съдействат за социалните изменения, т.е. създават неустойчивост на системата. Георг Зимел също смята, че социалните конфликти са неизбежни и неотвратими, или както той посочва , че „конфликтът е предизвикан от и е насочен към отстраняването на какъвто и да е дуализъм, с оглед постигането на единство, дори и ако то се постигне с цената на унищожаване на другата, противната страна, участваща в конфликта”.
Парадигмата на символния интеракционизъм и на социалното взаимодействие води началото си от Георг Зимел (края на XIX началото на XX век), за когото, както и за други социолози, работещи в тази парадигма, макропроцесите, които структурният функционализъм и теорията на социалния конфликт извеждат на предни позиции, не са просто абстракции или понятия, например като семейство, класи, държава, религия, еволюция, а са резултат от конкретни взаимодействия между хората. Тук трябва да се посочат и имената на такива видни социолози като Уилям Джеймз, Чарлз Кули, Джеймс Болдуин, Джон Дюи и др. Но особен принос за развитието на символния интеракционизъм има Джордж Мийд, който успява да формира ясна концепция, основаваща се на триадата Разум, Аз, Общество, която е израз на разбирането за смислово-символното взаимодействие между хората и формирането на устойчиви кодове – символи.
Така посочените парадигми са отправни при разработването на теоретически изследователски модели, както и на модели, насочени към формирането на социалната реалност в нейното многообразие и сложност. Всички те, както и някои други социологически парадигми, например на „социалния обмен”, са значими не само за социологията, но и за урбанистиката като теория и практика. По един или друг начин те участват в „Теория на ареалите”, в стремежа да се постигне синтез между социално и пространствено, между социологично и архитектонично, между социология и архитектура, което е урбанистична архитектура.
Символът е вселената на човешкия род!

6. РЕДЪТ
Откакто свят светува проблемът за социално-пространствения ред е бил основен. В обичайните представи редът се свързва с някакви цялости, например обществото, държавата, институциите и др. Когато хората не одобряват някакво състояние на нещата, те смятат, че за това е виновна или някаква институция или държавата: „ няма никакъв ред; няма закони; това не е държава“, бивайки в състояние на наблюдатели, а не на участници в събитието. В такива случаи редът се асоциира с някакви писани правила, с писаните закони. Това че редът се асоциира само с писаните правила, разбира се, е погрешно. Правила винаги има и те са както писани така и неписани. В този смисъл проблемът за реда може да се разглежда в контекста на Тьонисовата парадигма ( Gemeinschaft und Gesellschaft, общност и общество) – „неформално и формално“, като неформалният ред е на неписаните правила и закони, а формалният ред е на писаните правила и закони.
Това е съществено, защото по този начин могат ясно да се разграничават двата основни реда и явленията, които се свързват с тях. Освен това в морфологичен аспект имаме различни родове социетални форми: индивидуални, личностни, групови, колективни, институционални, общностни, обществени и др. Морфологичните видове могат да бъдат според конкретната ситуация и случаи. Освен това те мога да бъдат разглеждани като положени един в друг, ако са хомогенни, нещо като „руска матрьошка“.
Социалните науки, и в частност социологията се занимават непрекъснато с проблема за реда, за неговите устойчиви или неустойчиви форми, или според Търнър за неговата „институционализация или деинституционализация. С помощта на какви основни процеси различните типове социални структури във всичките им разнообразни форми се създават, съхраняват, изменят и разпадат“. [9] Този проблем за реда е станал известен като Хобсов. В своето известно съчинение „Левиатан“ (публикувано през 1651 г.), Хобс констатирайки ужасното състояние на живота в Англия, определено от него като „война на всички срещу всички“ (Bellum omnium contra omnes), задава следния въпрос: „К ак е възможно обществото? Как е възможно да се създаде и съхрани макар и някакво подобие на социална организация и ред?“ Отговорът му е : държавата – Левиатан (библейско чудовище), с което той я сравнява. Само държавата, Левиатан – сила над всички сили може да осигури устойчив социален ред и мир. Както се посочи по-горе тази Хобсова констатация доминира не само в масовото съзнание, но и е основен дискусионен проблем в социалните науки – дали държавата е единствения гарант за социален ред и мир.
Ако социологията се занимава с теорията за социалния ред или различните родове и видове социетални редове, то архитектурата се занимава с пространствения ред. Урбанистиката като теория и практика трябва да обединява двата подхода – социологическият и архитектоническият, с цел адекватното разбиране и конструиране на социално- пространствения ред, на неговата морфология.

7. УРБАНИСТИКАТА
Повече от двеста години един процес, едно явление доминира в общата панорама от събития – глобализацията и огражданяването на човечеството. Светът става все по-урбанистичен (днес около 53% от световното население живее в градовете, към 2050 г. се очаква да достигне 67.5%, а към края на века – 75%.
За посоченото време могат ясно да се разграничат няколко периода на урбанистично концептуализиране, теоретизиране и практика:
• от началото до средата на XIX век – социалният утопизъм в търсене на идеaлни функционално-пространствени модели;
• от средата до края на XIX век – теоретическо и практическо разработване на функционално-рационални урбанистични модели;
• от началото до средата на XX век – доминиране на функционално-рационалистичните подходи и практики;
• от средата на XX век – криза на функционално-рационалистичния подход (ФРП) и търсене на алтернативни подходи.
Теорията на ареалите е отговор на търсенето на нови подходи – алтернатива на зоналния урбанизъм (израз на Атинската харта/доктрина).
Тенденцията към разширяващо се разгръщане на урбанистичните форми на живот са обект на все по-голям кръг от научни и теоретически изследвания и подходи, които се нуждаят от интегриран методологически подход, който беше показан в т. 4 на настоящата статия. Той е израз на непрекъснато разширяващия се спектър от гранични научни подходи, които си взаимодействат прониквайки се. Един такъв интегрален подход ще изисква много по-голямо интелектуално напрежение, тъй като работенето в гранични области на познанието налага притежаването на повече умения, и то не на средно равнище. Естествено е да се очаква да се създадат и нови интелектуални технологии, но те ще изискват още по-високи качества на творчество и мобилност. Очевидно е, че ще се наложи и създаването на специфичен урбанистичен език, който ще позволи общуването между толкова много науки, дисциплини и професии. Най-вероятно е това да бъде един нов символен език, чийто оперативни възможности ще бъдат ако не неограничени, то поне много гъвкави и универсални.
Социологията, екологията и архитектурата са ключовите „камъни” на урбанистичната теория и практика. Не е възможно да се говори за постигане на някаква урбанистична хармония, ако не са налице тези три най-съществени аспекта на урбанистиката като осъзнати взаимодействия на условия, потребности, цели и практики.
Социологията се стреми изучавайки структурата на човешките/социалните отношения не само да ги анализира и констатира (теоретизира), но и да прогнозира поведенчески модели и практики, които да са адекватни на все повече усложняващата се урбанистична реалност. Разбира се става въпрос за една деликатна намеса. Социологическият подход в съвременната урбанистична култура, е водещият при формирането на социо-пространствената архитектура. Все по-широкото и все по-дълбокото навлизане на социологическите подходи и методи в урбанистиката, ще гарантират развитието ѝ в качествена посока. В този смисъл те са задължителни.
Екологията не е просто поредната научна дисциплина. Тя се превърна в норма на обществен морал, хуманност и култура. Екологическите подходи и принципи намират все по-широко приложение в различни области на разнообразната човешка дейност. Те са превантивна необходимост в урбанистичната дейност, чиито проявления стават все по-големи, а някои като агломерациите, конурбациите и мегаполисите са с гигантски размери.
Архитектурата е видимата същност, страна на урбанистичната дейност. Според Кенет Кларк, „Тя свидетелства по-красноречиво от всичко друго за една цивилизация”. [10] В крайна сметка всичко е въпрос на архитектура. Почти всяко човешко поведение от всякакъв род и вид, разгръщайки се във времето и пространството неизбежно се архитектонизира като урбо и архи′ факти. Със средствата на архитектурата се реализира културен, социопространствен синтез на всички равнища между човешката и природната системи. Ако човекът, според Протагор, е мярката на всички неща, урбанистичната архитектура е мярката на всяко общество, цивилизация и култура.
За правилното функциониране на една урбанистична система и нейната структура съществени фактори са: социологическите, екологическите и архитектоническите принципи, методи и практики. Урбанистиката в социопространствен аспект е най-вече социология, екология и архитектура.

8. ТЕОРИЯ НА АРЕАЛНИЯ УРБАНИЗЪМ
Както се посочи в предишната точка, след втората половина на XX век функционално-рационалистическият подход навлизаше в задълбочаваща се криза, в резултат на своята неадекватност към настъпващите промени в социокултурната парадигма – прехода от модерен към постмодерен свят. Въпреки че някои не бяха съгласни с термина „постмодерен” и смятаха, че става въпрос за „първа”, „втора” и т.н. модерност, [11] това беше класически пример за фазов преход – смяна на социокултурната парадигма. Ако перефразираме казаното от Лиотар, че „големите разкази свършиха”, [12] то това което свърши с Втората световна война бяха големите идеологии – фашизъм и комунизъм, които се опитаха да доминират през първата половина на XX век, и които претърпяха крах, особено фашизмът. От втората половина на XX век водеща стана демократично-либералната парадигма и нациите, и държавите, които я приеха сега са в челото на световния елит.
С изследванията които проведох през 70-те и 80-те години на миналия век в урбанистичната сфера, в научен и практически план, ясно се открои теоретическият дефицит в урбанистичната дейност – липсата на ясно дефинирани закономерности на социално-пространственото конструиране на реалността. Колкото и парадоксално да изглежда, в морфологичен аспект урбанистично-архитектурната дейност се основаваше повече на случайности, отколкото на закономерности. Усилията ми бяха насочени към преодоляване на този теоретически дефицит – разкриване и дефиниране на социопространствени морфологични закономерности.
Първият опит беше през 1980 г., в който се загатна за този дефицит, но се дефинира само като основни равнища на социопространствена архитектура, с някои специфични закономерности. [13]
През 1985 г. социопространствените закономерности бяха разкрити за първи път в теоретическата концепция за ареалния урбанизъм, в контекста на основните сфери на социопространствената дейност: обитаване (О1), производство (П1), потребление (П2), отдих (О2), транспортна комуникация (К1) и теле (инфра) комуникация (К2). [14]
В основата на тази теоретическа концепция беше социологическият подход и необходимостта вътрешните – социологически закономерности да се интегрират с външните – архитектонически закономерности. За мен това беше голямо откритие – просветление, нов поглед към света на урбанистично-архитектурните ставания. Така се отстрани теоретическият дефицит в урбанистиката и тя наистина стана обоснована и аргументирана дейност, основаваща се на закономерности, а не на случайности. Това че в основата на концепцията се използва социологическият подход, не изключваше използването и на други подходи: екологически, икономически, културологически и пр.
От времето, когато беше създадена концепцията на ареалния урбанизъм, тя непрекъснато е разширявана и усъвършенствана, с цел формирането и като цялостно разработена теория. Този процес беше много ползотворен, защото позволи основните постулати на теорията да се разработят като серия от парадигми, някои от които ще бъдат представени тук. Но както се посочи основно качество на теорията е установяването за първи път на социо-пространствени закономерности, в контекста най-вече на структурния функционализъм. Така функционално-структурния аспект стана водещ в нейното конструиране. В същото време ще се посочи, че теорията остава отворена за ново научни провокации и интерпретации.

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ
Според Търнър без определянето на общите единици на социологическия анализ социологическа теория не е възможна. Той критикува социолозите затова, че въвеждат и използват много социологически понятия, например: първични и вторични групи, съобщества, бюрокрация, социални институции, примитивни, преходни и съвременни общества, но не са в състояния да формулират теоретически съждения затова, кои от тях са родови и поради това са различни едно от друго в термините определящи основните свойства, кои явления имат общ характер. Без тази способност да се отличават един от друг класовете на ставащите явления, построяване на теорията в социологията ще е неефективно. Търнър предлага следната класификация:
„1.Човешки индивиди;
2. Социални взаимоотношения между индивидите;
3. Образци на колективна организация между индивидите;
4. Социални отношения между различните типове единици на колективна организация;
5. Образци на организация между различните типове колективни единици.“

Тези съображения на Търнър за необходимостта от определяне на основните единици на научния анализ, за да се формира пълноценна теория, е много съществена. Такъв подход беше приложен при разработване на теория на ареалите.
Основните структурни единици на теорията са:
Ареал – всяка основна функционално-пространствено изявена сфера на социална и човешка дейност, а това са петте основни сфери – обитаване, обслужване, производство, отдих и комуникация. Като носи и изразява най-главните, същностни черти на всяка основна сфера, ареалът има пределно общ, обобщаващ (абстрактен) характер. Той има за задача да представи структурната интеграция на урбанистичната система на най-горното равнище на нейната подреденост.
Ареалия – всяко главно урбанистично явление като вътрешна разновидност на посочените по-горе пет основни сфери, например: обслужващата сфера има задължителни области (или явления) – управление, образование, здравеопазване, съобщения, култура – и незадължителни, но необходими области на действие – търговия, услуги, култура, финанси и др. На тези две равнища се определят основните архе`типове.
Реалия – всяка разновидност на главното урбанистично явление, т.е. на ареалията. Тя разкрива вътрешната структура на всяко главно явление, като специфичен вид на една типология. Например, ако главното явление е образование, то негови разновидности са: начално, средно, специално, полувисше, висше и др.; ако е култура – музикална дейност, театрална дейност, рисувална дейност, кинодейност, музейна дейност и др. На това равнище се определят всички видове архи’типове, например: училища, техникуми, специални училища, университети, висши училища и др.; оперни театри, музикални театри, концертни зали, кино зали, изложбени комплекси, музейни комплекси и др. Тези видове не са още самата реалност като факти, т.е. самите реални сгради или обекти.
Архифакт – всеки конкретен обект, който е на дадено място и в дадено време, т.е. в своята идентичност: стадион “В. Левски”, техникум “Х. Ботев”, кино “И. Вазов”, бул. “Х. Смирненски”, университет “Климент Охридски”, Централни хали, пазар “Римска стена” и т.н. и т.н. Всеки такъв факт е едновременно реална социална (или човешка) организация или общност и пространствено – архитектурен факт. (вж. парадигма №7)
Така от пределно най-общото равнище – ареалът, през ареалията – вътрешната разновидност на основните сфери, през реалията като трето равнище на структурност и разновидност на главните урбанистични явления, се стига до конкретността – факта, изразяващ социалната и пространствената реалност като архифакт. Първите две равнища на тези категории могат да се определят като “неразгърнат” структурен модел на урбанистичната система, а вторите две (реалията и архифакта) – като “разгърнат” структурен модел на урбанистичната система. Това е от съществено значение, когато се разглеждат различните равнища на урбанистично планиране – национално, регионално, областно, локално и т.н. (вж. парадигма №5 и №7)

ПРИНЦИПИ НА ТЕОРИЯ НА АРЕАЛИТЕ
Преди да разгледаме основните парадигми, ще посочим принципите на които се основава ареалната теория:
• Всяка социална система, от който и да е тип и вид, по необходимост функционира във времето и пространството;
• Всяка социална система, която запазва своята цялост, функционирайки в определени времеви и пространствени граници, може да се определи като урбанистична;
• За всяка урбанистична система социологическото е проблем на нейните вътрешни (функционални) закономерности, а пространственото – на нейните външни (архитектонични) закономерности;
• Функционалното е изследователско поле на социологията, а пространственото – на архитектурата;
• Функционирането на всяка урбанистична система се осъществява чрез съответна или съответстваща й урбанистична структура;
• Всяка урбанистична структура може да бъде ограничена – като реална конфигурация – пространствено и времево;
• Урбанистичната структура става реалност единствено и само чрез съответните архи’факти (архитектурни факти): сгради, ансамбли от сгради или други обекти – съоръжения, паркове и др. части от ландшафта;
• Всяка урбанистична структура трябва най-вече да се разглежда в нейните нормативни характеристики;
• Има два основни типа нормативни характеристики – споразумителни (неформални) и утвърдителни (формални);
• Архитектурата на всяка урбанистична структура (т.е. нейната морфология) е израз на единия или на другия тип нормативни характеристики, или пък на тяхното съчетаване.

Както посочва Търнър, без да са дефинирани основните структурни единици/категории на социалната система, е невъзможно да се формира истинска теория. Това е така, защото няма как да бъдат установени закономерностите на отношенията между основните структурни единици, в резултат на които стават социално-пространствените феномени – урбо и архи`факти. След като бяха дефинирани основните структурни категории на теорията на ареалите: ареал, ареалия, реалия и архифакт, които представят структурата на социопространствената система на две равнища: едното, неразгърнато пределно абстрактно – архе`типно; другото, разгърнато пределно конкретно – архи`типно. Следващата задача беше да се дефинират основните елементи/категории на функционалната структура на социално-пространствената система. Структурата от тези елементи е организирана в серия от парадигми, някои от които ще бъдат представени.

БАЗОВА СОЦИОЛОГИЧЕСКА ПАРАДИГМА
Базовата социологическа парадигма е основната структурно-функционална парадигма.
Тя е резултат от синтеза на няколко базови социологически парадигми, които са най-влиятелни и общопризнати: емпиричната, холистичната, неформалната, формалната, статичната, динамичната, обменната, конфликтната, функционалната, символната. Тя е конструирана на принципа на „неопростимата сложност” от общо осем единици/категории: индивид, личност, малка група, колектив, голяма група, институция, общност и общество. Обединявайки две групи по четири елемента/категории в една структурна цялост, парадигмата има базов морфологичен, социологически характер, защото показва възможни конфигурации от взаимоотношения и взаимодействия.
Линията А-А, е линия на първичните, неформалните отношения; изразява схващанията на емпиричното направление в социологията, за което главният играч/актьор е отделният човек/индивидът. Приема се, че тези отношения са динамични, но и меки, пластични, и че притежават гъвкава функционалност и от тях произлизат основните символни дейности, каквито са езикът, танцът, играта, рисунката, колибата и др., при осъществяването на различните видове обмен. Развитието на структурните взаимоотношения е по посока от индивида към малката група, голямата група и общността, респ. от А I → А II→ А III→АIV.
Линията В-В, е линия на вторичните отношения на формалното, на холистичното направление в социологията, за което главният актьор, главното действащо лице е обществото, което определя правилата на играта. Приема се, че тези отношения са твърди, статични, стремят се към запазване на статуквото и се основават на писаните правила – закони и от тях произлизат вторични законово-символни дейности, каквито са планираните от властта урбанистични структури и архитектурни форми. Развитието на структурните взаимоотношения е по посока от обществото, през институцията, към колектива и личността, респ. от В IV →В III→ В II→ВI.
Отношенията по линиите А-А и В-В са определени като директни връзки с хомогенен(еднородов) характер, т. е. основаващи се на един и същи принцип. Отношенията по линиите I-I*, II-II*, III-III*, IV-IV* са също директни връзки преходи, но са с хетерогенен (разнородов) характер. Отношенията на всеки един елемент/категория към всеки друг са определени като индиректни връзки/преходи, които също са хетерогенни и изразяват сложността и богатството на човешкия социум. Така се формира цялостната структурна мрежа на парадигмата.
Линията на трансформация показва прехода от едно състояние към друго. Точките, в които стават пресичанията на индиректните връзки, се определят като контрастно-конфликтни, а в центъра на структурата се образува своеобразно „слънчево сплетение”.
Базовата социологическа парадигма е ключовата са структурно-функционалния анализ и синтез.
А-А. Линия на неформалното
А. I. Индивид – всеки отделен човек в неговата уникална цялост
А. II. Малка група – директно, интензивно и непрекъснато, лице в лице общуващи хора – приятели семейство
А. III. Голяма група – директно, ритмично, интензивно общуващи хора – кръг по интереси, хоби и други.
А. IV. Общност – съчетание от първите три категории в най-различни комбинации и конфигурации, например – хора от даден квартал, от целия град, от общината и т.н.
Отношенията по тази линия са нейерархични, незадължителни, свободни
В-В. Линия на формалното
В. I. Личност – Индивид с определен статус и роля – професия, длъжност, ранг и др.
В. II. Колектив – група от хора обединени от обща цел и задължителни правила, с формализирани йерархични отношения – работници, войници и др.
В. III. Институция – функционално значима структура, която има широко обществена значение и влияние – президентство, мин. съвет , здравна система, финансова система и др.
В. IV. Общество – съчетанието от всички социетални единици/категории подчинени на задължителни общи правила, например Конституция, закони и др.
Отношенията по тази линия са формализирани и йерархизирани.

БАЗОВА АРЕАЛНА ПАРАДИГМА
Дефинирани са пет основни структурно-функционални ареала: обитаване, производство, потребление, отдих и комуникация, в контекста на структурно-функционалната парадигма

БАЗОВИ АРЕАЛИ
Структурно-функционални закономерности

ОБИТАВАНЕ – О1. Битово-жилищен ареал
Битовият ареал е от неформален тип, защото отношенията на участниците в него са нейерархични – няма началници и подчинени. Монофункционалността се проявява в морфологична хомогенност – еднообразие на формите/сградите. Като проявление на емпиричното, индивидуалното поведение, напр. семейството, желанието и необходимостта от автономия и обособеност, неизбежно се проявява тенденция към пространствена екстензия (разтягане) и минимизиране на формите, напр. къщи.
ПРОИЗВОДСТВО – П1. Индустриално-аграрен ареал
Производственият ареал е от формален тип, защото отношенията на участниците в него са йерархични, винаги има началници и подчинени. Функционално е в обособени хомогенни структури и поради тяхната масивност е определено статичен. Проявява стремеж към функционална интензивност, а поради спецификата на дейностите си към периферна обособеност.
ПОТРЕБЛЕНИЕ – П2. Социално-културен ареал
Потребителският ареал е от формален тип, защото отношенията в него са предимно йерархични. Проявява хетерогенност поради многообразието на многофункционалните си структури. Като израз на неговата вътрешна динамичност непрекъснато се интерпретират социокултурни отношения и форми. Функционалната интензивност на структурите и формите му проявява тенденция към централитетност.
ОТДИХ – О2. СПОРТНО-РЕКРЕАТИВЕН АРЕАЛ
Рекреативният ареал е от неформален тип, защото отношенията на участниците в него са предимно нейерархични, напр. туристическа група, зрители, но при спортен отбор са формализирани. Полифункционалността се проявява и като хетерогенност – голямо разнообразие на структурите и формите, което е и проява на неговата динамичност. В пространствен аспект рекреацията проявява силна тенденция към екстензивност, напр. крайградски паркове, вилни зони и т.н.
КОМУНИКАЦИЯ – К1 и К2. ТРАНСПОРТНО-ТЕЛЕКОМУНИКАЦИОНЕН АРЕАЛ
Комуникационният ареал е с проява на отношения от формален и неформален тип.Комуникациите могат да се разглеждат като директни-транспортни и индиректни – телекомуникационни. Комуникациите осигуряват структурно-функционалната интеграция и чрез своята мобилност нейната динамичност и прогресивност.

par1-620x877 par2-620x877 par3-620x877 par4-620x877 par5-620x877 par6-620x877 par7-620x877 par8-620x877

 

9. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Ареалната урбанистична теория е създадена като теоретичен модел за урбанистичен анализ и синтез, който да бъде прилаган при решаване на проблеми от различно естество – научно, теоретическо, концептуално, практическо и др. Тя е израз на един междудисциплинарен подход на интегриране на социологически с архитектурни принципи. Това позволи да бъдат разкрити функционално-пространствените закономерности на структурата на урбанистичната система. Породена от самия живот, ареалната теория е обърната изцяло към него, с цел подпомагане на урбанистичните процеси и явления в една нова качествена насока. Тя представлява отворена система на взаимодействия от научен, теоретически, методологически и практически характер с други области на познание, имащи отношение към урбанистичната проблематика.
Нейният евристичен характер позволява урбанистично-архитектурната история да се коментира по съвсем нов начин, не като описателна, а като аналитично-синтетична морфология. Прекаленото използване на метафори – организмични или механизмични, например че градът е “жив организъм” или “скрит механизъм”, показва наличието на теоретически дефицит.

ЛИТЕРАТУРА
1. Гидънс, А. Социологията: Проблеми и гледни точки, стр. 715. В: Извори на социологията. Стара Загора, „Тракия” – ООД, 1998.
2. Сорокин, П. Социологията като наука, стр. 280. В: Извори на социологията. Стара Загора, „Тракия” – ООД, 1998.
3. Мъртън, Р. За социологическите теории на средно равнище, стр. 384. В: Извори на социологията. Стара Загора, „Тракия” – ООД, 1998.
4. Търнър, Дж. Структура социологической теории, стр. 28-36. Москва, „Прогрес”, 1985.
5. Дончев, В. Теоретико-методологически аспекти на Общия градски план. В: Техническа мисъл, год. XXXVIII, бр. 3-4, стр. 74. С., БАН, 2001.
6. Дончев, В. Общ градски план. Методико-приложни аспекти. В: Техническа мисъл, год. XXXIX, бр. 1-2, стр. 73. С., БАН, 2002.
7. Кун, Т. Структура на научните революции, стр. 12. С., „Петър Берон”, 1996.
8. Кун, Т. Структура на научните революции, стр. 12. С., „Петър Берон”, 1996.
9. Търнър, Дж. Структура социологической теории, стр. 101. Москва, „Прогрес”, 1985.
10. Кларк, К. Цивилизацията, стр. 364. С., „Български художник”, 1977.
11. Хабермас, Ю. Философският дискурс на модерността. ЕА – Плевен, 1999.
12. 12. Лиотар, Жан-Фр. Постмодерната ситуация, стр. 58. С., „Наука и изкуство”, 1996.
13. Дончев, В. Обществен характер, същност и значимост на архитектурното творчество, стр. 82100. В: Архитектура и общество. С., Техника, 1980.
14. Дончев, В. Урбанистични проблеми и мобилна архитектура, стр. 81-102. В: Годишник на ВИАС, т. XXXII, св. 7. С., 1985-1986.

!